Една искра тихо проблесна нейде, сякаш отекващ звук на паднал камък пропи едно цяло същество. Обгърнаха го нежни чувства, една по разширена свобода лъхаше навсякъде. От камъните наблизо се излъчваше такова приятно присъствие, сякаш бяха живи. Дори слепец би видял, помисли си той, тяхната вътрешна матова светлина, която му се струваше че го обгръща и навлиза дълбоко в него. Не знаеше дали сънува, въобразява или пък........ Бе слушал разни истории, изчел много книги, но сега всичко бе толкова различно, толкова истинско че....... Не можеше да повярва, че всичко започна бавно, бавно да изчезва. Студеният полъх на черна сянка се опитваше някак си да го обсеби. Ставаше му тежко и подтиснато, настроението му се стопи. Имаше чувството, че някой бе вкопчил гадните си нокти в лицето му. Всичко лъхаше на смърт, на отврат.... спомените му потъваха нейде незнайно в отворилия се пред него мрак....... Ала в следващият миг му се стори, че чува нечии думи, които отекваха в далечината, бяха толкова приятни и свойски че сърцето му се разливаше от радост и в същото време усещаше как му вдъхват някаква увереност, че дори и още хиляди сенки да имаше наоколо би ги заслепил с тази идваща от дълбините на съществото му Сила. Да Сила – която го караше да чувства всяка фибра на тялото си. Разнасяше се като топъл душ ,който извираше вътре в него.

   Да, сега осъзнаваше че бе жив и бе в съзнание, нито сънуваше, нито си въобразяваше. А просто бе хванал един лист хартия и един химикал и бе започнал да пише каквото му хрумне... и дали тия драсканици бяка толкова действителни, колкото самото нещо наречено Човек......

   Не му се искаше да се включва в безкрайните вътрешни диалози, които нямаше да го оставят намира дълго време, нито да започне да анализира ситуацията, което беше почти същото... само стоеше и гледаше... натам... към нищото... Спомни си тогава нечии думи „Коквото и да ви се случи – пейте”............... и той запя....... запя една много стара песен, оставена още от незапомнени времена.

   Отначало гласът му бе тих, почти безмълвен, но постепенно ставаше все по-плътен и ясен, докато след малко вече се разпростираше като току що появил се, сутрешен пролетен вятър, гонейки зимата на север....  И ето че същтата мека топлина съчетана с недвусмислена Сила отново го завладяха. Бавно усещаше как той и песента започваха да трептят като едно живо същество. Тоновете ту ниски, ту високи се издигаха до небесната шир, а после се спускаха шеметно чак до земните недра. Беше обикновен ден, даже облачен и навъсен, но пред него се разкриваше величествена гледка. Вселената, с цялата си красота му се усмихваше а той едва си вярваше. Не можеше да определи къде се намира, чувстваше че е средата, центъра на всичко наоколо и едновременно с това осъзнаваше колко дребен и нищожен е пред всичко това...

   Като че ли песента беше свършила отдавна и всичко наоколо си беше като преди. Огледа се. Всичко му бе до болка познато – дошъл беше на себе си. Но той не се отказа някой друг път да продължи песента – Великата мантра. Само че сега си имаше работа, работа която го очакваше и знаеше много добре, че единствен той трябваше да я свърши.

   След малко вятърът заличи дори и най–малката следа издаваща човешко присъствие. Наоколо всичко бе така девствено и непокътнато както преди. Но всеки камък, всеки стрък го очакваше да дойде пак. Те го обикнаха