Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2008 09:25 - Горската Деви*
Автор: nick22 Категория: Изкуство   
Прочетен: 4101 Коментари: 23 Гласове:
4

Последна промяна: 01.05.2008 12:34


   

  

    Дъхът й, толкова  близко с ръка да се пресегна ще го докосна. Благовонен. Не като тамян или скъп парфюм, макари и от тях нещо съдържаше, но по- вече на аромат на стара гора напомняше, пазеща тайните на стотици спомени забравени. Скрила птичи песни от уши неверни. Стаила в зеления си плащ живота на десетки невидими за хорските очи, същества приказни. За едно от тях ми е думата сега. Не е нито елф, нито нимфа или самодива. Макари често може да бъде припозната за едно от тях, ако някой я види. Не че беше виждана преди, поне аз не бях се срещал с такъв, но ако го видя, веднага ще го позная. Защото веднъж видял я човек остава му за цял живот и спомена за нея до края пази, не разправя на ляво и на дясно. Чак се чудя на себе си, как седнах да пиша тия редове. Тя настоя. Ако не беше, нямаше и аз дума да обеля и никой нямаше за нея да знае. За първи път ми се яви като пеперуда. Най- обикновена с нищо по- различна от останалите, на пръв поглед, че и на втори. На ръката ми кацна. Като дете много обичах да ги ловя и с карфица да ги приковавам върху лист хартия, така... за забавление. Даже имах една зелена като тревата фланела, баба ми я беше плела Бог да я прости, и те самички си кацаха по мен, нали за тях фланелата бе като тревата. Но тогава не посегнах да я хвана. Дали защото бях изгубил детското или бях спечелил повече Любов не знам. Само я гледах и се взирах в нея. С човешки глас не ми заговори, нито на някакъв друг не познат. Мълчеше. Така мълчеше, че ме накара да разбера, че го прави. От онова мълчание, което те кара да мислиш и разбираш. Аз какво съм си мислил тогава... забравил съм, защото млъкнах, отвътре престанах да дърдоря и муча. Имаше една такава философска приказка: "Мълчанието е злато".  Много за това злато разбрах тогава и проумях. Така се прибрах и в къщи. Замълчан и сияещ. Жена ми и тя нищо не каза.

 

 

***

 

    Мина доста време от както се замълчах с пеперудата в гората. Почти бях забравил за нея, казвам почти защото спомена за нея не ме бе напускал за секунда дори. Ей така, беше си с мен, сили ми даваше. Само аз дето не си признавах. Упорит бях! Не знам защо и какво ме накара да отида на оная поляна, в гората дето ви говорех за нея. И гледам, пеперуди колкото си щеш, хвъркат си там на воля. Никоя не ми мълчи или говори. Дълго сядах така, нищо не се случи. Вкъщи се прибрах, все така сияещ. Мислех си, че пак ще ми кацне приказната пеперуда, но съм се лъгал. Кацна една зашлевяваща ми плесница новина. Жена ми ме напускаше. Нищо между нас вече не останало. И детето ни взимаше, за издръжката друг път сме щели да говорим. Сякаш вчера с комшийката се бях любел и в и обич един на друг се вричахме. Ама не, жена ми беше и сега ме напускаше. Не й се говорело, пък и нямало за какво. Остави ме в апартамента сам. А там спомените ме притискаха, като гарвани кълвяха сърцето. Както Левски са го кълвали на бесилото, сега и мен. Безпощадно. Методично. Първо с очите започнаха, тия отвътре дето даваха на сърцето и душата живот.След това все по- навътре и по- надълбоко. Добре си вършеха работата, не спираха дори когато спях. Отделяха само най-доброто, най-сочното, най-живото. Докато от човешкото у мен остана само външното, отвътре - празно. Пеперуди нямаше, нито говорещо ми мълчание.

    Не можех така, не издържах. Продадох тихом-мълком апартамента, добри пари му взех. Купих си къща на село и там заживях, далеч от град, далеч от гора. Не исках никой за мен да знае, къде съм и какво правя. Да си копая мирно нивата и поливам градината. Без мълчание, без пеперуди, даже обикновените ги гонех, като се навъртаха волно из двора ми. Не успявах, но нали ви казвам, упорит бях.

   Някой от вас успявал ли е един път като от вътре е прогледнал и след това да замижа, да ослепее се опита? И само с външните си очи мъртви предмети да вижда,в свят на движещи се живи сенки живота му изтича? Не знам за вас, но на мен не ми се отдаде. Чудесата идват в живота ни, точно когато най-малко ги очакваме, точно когато най- много им се сърдим. Моят късмет бе, че когато чудото дойде отново, не замижах нито очи да извърнах. Пък и можех ли?

   Беше тиха лятна. Щурците добродушно пееха. Вятърът кротко разлистваше липата над чардака. Луната сипеше меката си светлина. Нещо прошумоляваше из капинажа до доварат, котка ли, изгубено пиле не помня. Тъкмо се бях навечерял и отивах да измия посудата на външната чешма. Напълних коритото и тогава изведнъж ми се доигра с водата. Като малък много обичах да пускам хартиени корабчета, я в дерето, я в коритото. Сега обаче ме мързеше, пък и уморен бях, цял ден копане и гонене на пеперуди не е лесна работа. Загледах се нещо. Замечтах се. Водата в коритото причудливо отразяваше нощното небе, луната... Всичко ми изглеждаше толкова истинско, струваше ми се, само да се гмурна и ще съм там, при звездите. Постепенно водата се успокояваше и избистряше съвсем. Нищо не помръдваше. Наоколо ли всичко затихна или в мен, не разбрах. Отразилото се примамливо, така ме поглъщаше, че забравих за жени, за деца, апартаменти,работа, къща, градина. Бяхме само само необятното небе, аз и... лице дивно от водата гледащо ме. Едно такова сребърно красиво, от най- чистото и прозрачно сребро, от най- недостижимата красота. Такова не бях виждал.Хубост и мистерия на едно място.Косата й цвета на водата променяше. И  очите, ах тези очи... Нищо не казваха. Мълчаха. Като пеперудата, дума не обелваха. Познах я тогава, същата оня от сънищата, дето ми шепнеше, пеперудите от градината да не гоня. Гарваните по-добре било да изпъдя. А аз зевзек. Гаргите оставях, за пеперудите нехаех. Тъй се почувствах тогава, защото мълчанието й, проникваше навсякъде у мен и най-закътаните тайни докосваше. Дълго я стоях така, без да помръдна. Сам не вярвах на себе си. Сърце не ми даваше поглед да откъсна. Същата вечер спах както никога до сега. На другата сутрин, на където и да се обърна, все нея виждах в цветята, лехите, листата на липата и ореха. Най- ясно обаче я виждах сутрин по изгрева. Тогава ми се показваше в човешкия си облик и ми говореше, на чист човешки език. На много ме научи. Първо ми показа, как градината ти си да копая. Все си мислех, че я знаех тая работа, нали на село бях отрасъл, ама и за това съм се лъгал. Излезе, че не мотиката да размахваш бързо и сръчно е най- важното, а да си мислиш че земята галиш, на нейните деца почитта си да отдадеш. Научи ме как с дърво и цвете да говоря, на птицата езика да разбирам.

  И тъй залисан в приказка с цялата ми градина, бях забравил за всичко градско, за жената че ме напуснала... Ама един ден за  малката се присетих. Домъчня ми. Много ми докривя. С цветя и птици си ортувах а на детето си една блага дума не можех да кажа.

    -Недей така Иване. Недей! Знаеш че жена ти няма да се върне. Не е за теб тя. За детенцето си не се притеснявай, не те е забравила. Още те помни и пази в сърцето си. Знае че я обичаш.

    Целуна ме по челото и си излезе през портата. После чак като се по опомних си дадох сметка,че ме бе докоснала наистина, а и одеялцето на стола до мен, стоеше още намачкано. Все си бях мислил, че като видиние я виждам.

    Така от ден на ден, като жив реален човек идваше при мен. За ръка ме хващаше. Косите ми разрошваше. Като малко дете бе. Игриво и весело. На дъщеря ми напомняше по някога. Но каква мъдрост само бе стаила в себе си, чак й се чудех, какво толкова намира у мен. Цял живот бях разнасял, касите с безалкохолно и бира по магазини и супер маркети. Престраших се и я попитах я един ден:

   - Моля те, кажи ми коя си ти ?

  Замълча малко преди да ми отговори. После пое дълбоко  дъх и каза:

   - Дете на Гея съм аз. Владея огъня, водата, въздуха, земята. Свързана съм с тях, но не съм им подвластна. Само Тя ми е господарка. Всяка жива твар, като свидна рожба ми е. Нямам по обична или по любима. Любовта, ми е като сестра. Поривът небесен - първи брат. Тук съм за да уча и помагам.

   - Как тогава и защо, след като имаш толкова много за вършене, тук при мен стоиш и тегобите ми занимаваш?

   - Иване, ти виждаш малка част от мен. Само това,което можеш и си готов да приемеш и понесеш. Всъщност съм на много голяма и съм на много места едновременно. Отмора тук намирам, радост при чистата ти Душа.

   - Но нали разбираш езика на всичко и на всички. Сама каза че има сили на тоя свят по- велики, по разумни от нас хората. Какво те задържа при мен?

   - Казах ти. Душата ти е чиста светлина. Не си по различен от мен, макари и още да не го знаеш. Весело ми е тук, много хубаво. Дори и когато се сърдиш и мърмориш. Близостта със сродно същество ме зарежда с енергия и вдъхва нови сили, пък и аз о теб се уча.

   - Ти от мен - окоkoрих й едни очи – какво от ще научиш ? Как се гонят диви пеперуди ли?

   -Не Иване. Не. Един ден ще разбереш. 

  След тия думи остана да живее, като равна с мен. Сутрин ставаше и на магарето вода и сено носеше. Лехите от бурени чистеше. А какви гозби готвеше. Ей Богу, майка ми, мир на праха й, и бившата ми жена бяха майстори кулинари. Но като нея равна нямаше. Вечер уморени и радостни присядахме на чардака и си говорехме. Не знам тая къща от колко време не беше виждала толкова искрен смях да се сипе наоколо. Знам, знам че ще попитате, нощите как са ни минавали. За това ще премълча. Нищо няма да кажа. За дните е по- добре да знаете.  А през деня разказваш ли и разказваше.За творението ми говори. За Любовта. За това как сме заключили в себе си и ключа на никого на даваме. Как със Силите природни е общувала и с Великия Творец. Но една от нейните истории, дума по дума, помня и до днес. Разтресе ме като я чух.

    Веднъж се разхождала в гората, съвсем спокойна, защото око човешко не може да я види. Някакъв старец стоял подпрян до едно дърво. Нищо особено. Старец като старец. Веднага разбрала, че не е обикновен. Гледал право към нея, с очи дълбоки и пламтящи. Нещо вековно лъхало от него, но и нещо което я смутило, както никога и никой до сега.

   - Не си човек и дух природен не си. Тях отдалече ги познавам.Нещо по- могъщо, по- голямо си. Не си и Твореца в човешки облик въплътил се. Но знам че лошо не би могъл да ми сториш.Кой си ти? Какво си? - попитала тя.

   - Няма и как да ти навредя, власт над теб нямам - отвърнал й стареца.

   - Все пак, кажи ми. Кой си?

   - Със много имена са ме наричали.Хиляди са. За едни съм Мара, за други Чорт, за трети Сатана. Също като Него. С много имена зован но е само Един.

   - Но... как така... не разбирам?!

   - Да, знам – с иронична усмивка й отговорил -  и ти като всички мислиш, че рогата и опашката са ми атрибут неизменен.Огън бълва от устата ми, че и от други места. Виновника за всичкото зло. Гряхосътворител изначален... Ти знаеш че Той наистина е всемогъщ. Мислиш ли, че ако реши да не ме погуби и заличи от лицето не само на земята, не би успял. Нима тогава нямаше да има болести и страдания, убийства и смърт, злото и покварата  щеше ли да си отиде заедно с мен? Но казвам ти, щяха да ме измислят и сътворят наново. Хората талкова обичат да изнасят, нисшата си природа, която определено не им е изгодно  да приемат, вън от себе си и преписват всичко черно и жестоко, на някой друг, на нещо друго, уж по- силно от тях.Но запомни горско дете, Злото се ражда първо в сърцето човешко, също както и Любовта! Аз съм ги бил изкушавал, аз съм бил причината и те разбира се  невинни като агънца. Аз съм следствие, а не причина! Кажи ми успях ли да изкуша Великите Христос и Буда или другите светли души? Човеците много  обичат да намират логически и концептуално издържани оправдания за греховете, които сами вършат. Всеки има свещеното право да избира! Как у човешката душа  би се появил порива към Него, ако не бяха страданията изпълнили Живота? Страданията вървят ръка за ръка с небесната благословия.Те възвисяват,а  не подарените цветя или лавровите венци. Доброто и Злото съществуват в цялото мироздание като  свещено единство. Бог не наказва нито пък аз. Всеки сам си сътворява райската реалност или другата!

   - Да не би да искаш да кажеш, че и на теб трябва да се кланяме ?! –  попитала, незнаеща какво да мисли.

   - Съвсем не имах това предвид! Крещящите името на Сатана, както и скандиращите Божието име   всъщност не се различават по абсолютно нищо. От неразбиране намразват и двете имена.

   - Но твоята природа е изкушението... ?!

   - Да, но не мислиш ли, че духа човешки, се калява най- добре в изпитанията? Необходим съм на хората. Но не и за да ги пържа в тигани и котли за забавление!

   - Не разбирам, не се страхувам нито от теб, нито от изкушението ти.

   - Защото си чиста. Познаваш изкушението и знаеш накъде води. Няма сила на тая вселена, която да те върне назад.

   - Тогава защо ми се яви?

   - За да опитам! - И й намигнал някак си.

   - Е, кали ме.- рекла тя -  Благодаря ти. Сего си иди! 

 

*** 

 

Дни и сезони отлитаха. Лятото свърши, дойде есента, след нея зимата, пролетта се върна, но само в природата, нямаше как да се завръща нещо при мен, след като не си е отивало. Беше ме помолила да отидем до близката гора .А тя, тъкмо разцъфнала. Цялата дишаше и ухаеше на нов живот. Там пред нас, течеше ручей.

   - Ела- каза ми сияеща с веселия си звънлив глас- водата на този поток не е като на другите. Особена е.

   Загреба с шепите си и ми даде от тях да пия. Не знам от нея ли или от водата, но по цялото ми тяло се разля. През мен мина и сякаш в земята се стече. Гората се разлюля, земята разтресе. Трева, цветя, дървета, птици, зверове вкупом всички ми заговориха, в един съзидателен глас. Вечния изначален. Първопричиният. Времето се изгуби. Мислите избягаха. Като в цвят на незабравка се чувствах. Стройни великани с големи зелени глави бдяха над мен.Почвата нежно прегръщаше корените ми.Денят ми се струваше като цяла година. После  се пренесох във тия огромни исполини. Горд и великолепен пазещ спомени неимоверни, свети. Кръвта-живот изпълваше стеблото и клоните ми. Разперил ръце към небето усещах непрестанно стичаща се благословия върху ми. Гълъб приседна в клоните ми. Не след дълго се реехме с него из простора. Виждах как хората улисани в своите грижи и проблеми оставаха глухи за Красотата шепнеща неспирно в умовете им. Издигах се още по нагоре. Орел бях. Двора и къщата ми, като малки точици ги виждах. Зорко кръжих и за храна се оглеждах, малките орлета чакаха да бъдат нахранени. Накрая застанах очи в очи с Иван. Да се стага в кръста и не си губи времето вече, тъй му рекох.

    Като дойдох на себе си, нея вече я нямаше. Така и се разделихме. Без да си кажем сбогом или довиждане. Помните като ви казах, че никого не знам, дето и той нея да я е срещал. Излъгах. Видях един. Веднага го познах. По очите, по бляска в тях. Другите за Странна птица го мислеха, но мен не можеше да заблуди. Защото пак ви думам, веднъж на човек живота му да посети, до края му остава. А при мен близо година остана. И на вас ви го пожелавам. Дано един ден и вашия живот навести!

 

 

 

 

 

 

 

***   

 

 

 

 

 

 

   Лято. Пъстро и ведро. Дъщеричката ми играеше из двора. На външната порта се похлопа. Отворих. Тя беше. Държеше отроче в ръцете си. Тъкмо бях посадил кедър в градината.

 









 

 



 





    *Дева- в индийскта митология това е добро божество, обладаващо голяма духовна сила, което е обект на почитание. Броят им е различен – 8, 12 или 33 – по единадесет за всеки от трите свята. В женски род термина е Деви.






 

 





Гласувай:
4
0



Предишен постинг

1. eien - Много тъга, много красота...
01.05.2008 09:37
Алоха!:-))
Бог с Вас! Прекрасно пишете!
цитирай
2. nick22 - eien
01.05.2008 09:55
Съвсем искрено Ви Благодаря! :-)
Алоха :-)
цитирай
3. cornflower - Пожелавам ти
01.05.2008 09:57
да я срещнеш...
всъщност вече я живееш
вече я очакваш
тя е в този кръговрат, който описваш
във вечността е...
цитирай
4. krotalka - Ник,
01.05.2008 09:58
втори път го прочетох! От всичко има в разказът ти! И тъга и надежда и мечти и красота....
Поздрави!
цитирай
5. hristam - Изключително въздействащ,
01.05.2008 10:29
богат на емоции и достигащ до най-съкровените дълбини на душата!
Възхити ме, Ники! :)))
цитирай
6. cefulesteven - Под самият приказен сюжет, поет...
01.05.2008 11:27
Под самият приказен сюжет, поетичният ти език добавя втори приказен пласт. Чете се сякаш се намираш сред видения, а това доближава до преживяванията на героя и въздействието е максимално!

Нека силата да бъде с теб!
цитирай
7. palitra - Страхотно заглавие,приятелю!:-))
01.05.2008 22:19
Няма да те превъзнасям,добър си,знаеш го.И ставаш все по-добър.Дерзай!!!:-)))
цитирай
8. nick22 - cornflower
08.05.2008 08:34
Благодаря ти :)
Нека същото бъде и за теб!!!
Алоха !!!
цитирай
9. nick22 - krotalka
08.05.2008 08:35
Благодяря ти .krotalkе !
Алоха лоха :-))))))))))))))))))))))))
цитирай
10. nick22 - hristam
08.05.2008 08:36
Ти също ме възхити с твоята "Страрица"
Алоха Хриси!!!!!!!!!
цитирай
11. nick22 - cefulesteven
08.05.2008 08:36
Стеф, Нека Силата да бъде с теб също!!!!!!!!
Алоха лоха :-))))))))
цитирай
12. nick22 - palitra
08.05.2008 08:38
Опитвам се! Давам най- доброто от себе си!!!!
Алоха лоха на теб :-)))))))))))))))))))))))
цитирай
13. anastasiia - Ники,
08.05.2008 19:23
не можеш да си представиш колко вярвам в описаното ти изживяване!...По очите ти познавам...По блясъка в тях!...
Ники, навлизаш все по-дълбоко и по-дълбоко...И като прибавим магичното, тайнственото, приказното,...грабваш...завихряш!
До като четях, в мен изникна образа на Анастасия, на Вл. Мегре...:) Само че, при теб образът е естетизиран, дарен едновременно и с повече тайнственост, и в същото време - някак близък, топъл, човечен....
Радвам ти се, Ники!:)
Нещо прекрасно си сътворил! Много, много хубаво...

цитирай
14. nick22 - anastasiia
08.05.2008 20:01
Ех, Ася така ме зарадва с коментара си :))))))))))))))))
В началото нямах точна идея за нея, но после от само себе си ми напомни за същата Анастасия, и за това прибавих и кедъра накрая. НО не трърдя, че е тя!!! Може да е сетра й.... знае ли човек :-))))))))))

Алоха :-)
цитирай
15. anastasiia - Ех, Ники :)))))))
08.05.2008 20:23
И ти ме зарадва с разказа ти...:) И с кедровото дръвче...:) И с това, че мислим синхронно, т.е. досещаме се за едни и същи неща!...:)
...Може би съвсем не случайно нещо ти е напомнило за Анастасия...;)
цитирай
16. nick22 - :-))))))))
09.05.2008 07:21
МОже би.... кой знае! :-)))))))))))))))))))))))))))))))
цитирай
17. mmmmmmmmm - Омагьосваш!:)
20.05.2008 19:21
Усмивки нежни:)
цитирай
18. nick22 - mmmmmmmmm
21.05.2008 23:25
Сърдечно Благодаря !!! :)
Алоха! :)
цитирай
19. hera - Невроятно е........ Поздрави!
03.11.2008 06:02
Невроятно е........
Поздрави!
цитирай
20. nick22 - hera
03.11.2008 14:20
Благодаря ти много !!! :)
Алоха на теб ! :)
цитирай
21. hera - Алоха....... :)
03.11.2008 19:37
Алоха....... :)
цитирай
22. mamas - Благодаря на Хрис,
02.05.2009 16:36
че те е сложила в блогрола си...и на силата, която ме накара да надникна! Стомахът ми се сви на топка още докато преглеждах заглавията и още не се е отпуснал. Рядко чета нещо така припряно, сякаш от страх, че няма да ми стигне времето...
"Мълчеше. Така мълчеше, че ме накара да разбера, че го прави. От онова мълчание, което те кара да мислиш и разбираш."
"Чудесата идват в живота ни, точно когато най-малко ги очакваме, точно когато най- много им се сърдим."
"мълчанието й, проникваше навсякъде у мен и най-закътаните тайни докосваше"
И ти докосваш...закътани тайни. Ще се върна тук отново, сигурно е...
цитирай
23. nick22 - mamas
07.05.2009 05:32
Благодаря сърдечно за топлите и мили думи!!! Много приятно ме изненадаха!!! :)
АЛОХА !!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nick22
Категория: Изкуство
Прочетен: 164130
Постинги: 56
Коментари: 405
Гласове: 2801
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930