Зимата обгръща с тихия си стон, опърпаното одеяние nа Земята. Идеи на рухнали измами-кълба дим,от неосъществени мечти,пъплеха пред разтворените ми излеания.

                           Сърцето

   Безмилостни крепостни стени, полюшваха извехтелите си паяжини. Тъжния им копнеж по славното минало, не правеше впечатление на случайните минувачи.

Сърцето ... Душата...

    Вървях сред толкова порутени химери. Изживявах не едно осезание. Стигнах до една Обител, в която намерих само прах. Дори Нищото, пробуждащо се във вечната си неизмеримост, бе избягало от там.

   Разтопеният сняг изписваше по лицето ми посланията на Вечността, стаила се в един единствен преходен миг

   Моя пясъчна мечта, разсъблечена от Западните ветрове на Безмълвието, бродеше из двуличната степ на общочовешкото отчаяние. Тя сякаш не забелязваше, че следите които оставя, бяха като пресъхнали кладенци.

   Ламтежи, погледи, крясъци заливаха бедното въображение на изгрелия в зенита си монарх.

Скиптъра съскаше закони, короната мляскаше доволно. Велможите, недоверчиво прекланяха глава пред днешното могъщество. Така щеше да бъде, поне до вечерта...

!?.12.2000г.