Отекващи вопли на заминаващата си Красота, обричат съзнанаието на безкраен студ. Дързостта да си признеш, че приемаш откровението на Свещеността, те проклина във вечния си чар.

  Преминаващи и отлитащи жерави, изгарят живи спомени, пометени от безметежното невъзможно.

  Отвореното сърце приема страхът да поемеш по този път сам и да обършеш кръвта останала по острието на мълвящия в самотата си камък.

  Всичко това, което бе за мен, ще бъде и за теб.

  Аз няма да се отворя отново.

  И дали ще имам, мечти които да съхраня.....

                 Да !

  Няма да се усмихна и няма да се преструвам.

  Но вината, която поех остава. Идеите, които положих пред твоя олтар със сведена глава, живеят.

  И никой все още няма право да пие вода от моите свещени извори преди да е изрекъл Истината докрай.

  Трябваше ли толкова векове да се строполят в краката ми и да искат милоста ми, без да има защо.

  Трябваше ли да поглеждам натам, за да разбереш че обичам.

  Трябваше ли, да чувствам в себе си този Живот,който ме кара да се прераждам в Смъртта си отново и отново.......

   Трябваше ли........... 

  Да .....

  Трябваше.....

  И сега, когато Нищото и Нещото пак се преплитат в един единствен поглед, неразбираш, объркан и изпълнен със страх, се отварят вратите на неизвестното Утре. Падащият сняг ме залива със сълзите си и аз умирам и живея без да знам защо.

       Толкова много счупени чаши, по пътеката към отвореното стълбиша на паднали илюзии, без да знам защо

       Толкова много кръв

       Толкова много страх, без да имаше нужда

       Толкова много Красота, събрана в една единствена сричка

             Ом  

                           

                                КРАЙ

21.09.2000г.